Наскоро чух, а по-късно и видях, че е монтирано табло, което показва броят на загиналите при ПТП за съответната година в България, на фасадата близо до главния вход на ВМА в София.
Дето викаше един - "видите ли" странно се почувствах. Не в ролята си на съзерцател и маргинал, а в тази на участник в случващото се по пътищата ни безумство, каквито сме и всички ние всъщност, за наш дълбок, общовалиден и единосъщ срам ! Явно, оказва се това е формулата за противодействие на всекидневно случващото се. Истината е, че не искам да пиша за това. Това ме отвращава, погнусява, отчайва и в резултат на изброеното - изтъпявам (по модерному). Явно е дошъл момента да се обърнем към сухата статистика, тази която сочи, че по пътищата у нас загиват повече хора отколкото във всички мисии на ООН провеждани ежегодно по целия глобус.
Последното ме навежда на мисълта, че явно не правим нещо както трябва, не се чуваме един друг, не се виждаме, не се уважаваме и за нещастие не сме в състояние и да се търпим взаимно. Нима всички тези удобства на научно техническия прогрес, на пътостроенето и на автомобилостроенето не съществуват, за да са ни от полза, не за да ни вредят . . .
Тази страшна цифра ме блъска непрекъснато, тези двадесет и повече хиляди отишли си за няма и двадесет години са битие, което ме обезкуражава непрестанно. В контекста на изложеното, ежедневните съобщения за трима, петима, седмина, шестима по Великден наведнъж и прочее загинали, твърде много натежават, защото се чувствам част от това, както предполагам и вие. Безпомощна сякаш част, невзрачна и незначима. И все пак ! За последните две десетилетия аз не съм причинил никаква злополука. Не съм бил предпоставка за никакъв инцидент. Да, но и не съм помогнал за предотвратяването на такъв.
Изброявайки и описвайки всичко това си мисля, че въпреки всичко мога да променя нещо. Мога по един скромно невзрачен наглед начин да вменя на околните, на близките и на приятелите ми, на познатите ми и на всички, с които общувам - да внимават, да пазят себе си и този до себе си, този отстрани и този отсреща, този който е невинен и този, който е виновен, от всяка злочеста развръзка, която зависи и не зависи отчасти или изцяло от тях.
Отдавам нелепостта, че не ценим достатъчно живота, на съвремието, на факта, че твърде малко мислим за хората.
А всъщност да мислиш за тях и за себе си, значи да прегърнеш живота !
Ето как например -
http://www.youtube.com/watch?v=h-8PBx7isoM
