Съдържанието на този текст не задава
въпроси, като се изключи този, съдържащ се в заглавието му и
може би още един. Основно, той задава отговори. Отговори, които са често
отражение на редица констатации и следствия станали материал и повод за не една
и две полемики.
Причината за това писане бе отключена от
кратък сутрешен репортаж по телевизията, показващ живота на жителите от няколко
планински села в кюстендилска област. Главен герой, в него беше деветдесет
годишен дядо, който в участта си на единствен останал обитател на изчезващото
/изчезналото/ си село, разказваше как обживява малкия си свят в компанията на
десетина овчици и едно куче. Клетият старец с двеста левова пенсия сподели, че
всеки понеделник или петък изминава четири километра в едната посока до
съседното „многолюдно“ село с шест жители, за да си купи хлебец от „подвижния
магазин“ – баничарката, която кара насъщния в началото и края на седмицата.
Този сух и набързо заснет разказ, както друг
път и по други поводи се е случвало, навежда на влажни размисли за това как все
по-успешно с поетапното си целево урбанизиране, се произвежда все повече
самота. Човешка самота. Такава, която изпървом кара човек да оскотее, а в
крайна сметка довежда до пълна и трайна загуба на живец у всеки, изличавайки
постепенно желанието му за живот.
С това става ясно, че произвеждаме
самота, но какво, какво друго още ?
Широко известно е, че все още
произвеждаме хляб, макар и с все повече чужди (вероятно китайски) суровини.
Сякаш от само себе си веднага след хляба, в една изпитана и класическа
последователност идват и зрелищата. Произвеждаме зрелища, макар и с леко
изместен център на тежестта. Произвеждаме например „Банкер на годината“ или
какъвто се сетите друг, надали ще сгрешите в предположението си, докато
всъщност заобикалящата ни реалност би следвало да ни кара да се огледаме за
„Гладен на годината“. Гледаме родният формат на „България търси талант“, докато
пълноценната му форма и формула би следвало да се свежда до „България търси
вечеря“, не ли…
Произвеждаме все по-малко учени,
специалисти, капацитети и авторитети по простата причина, че правим все
по-малко деца. А от друга страна и малкото, които сме направили, е все
по-съмнително дали утре ще отговарят на моралния етикет – хора, такива каквито
някога сме се стремили да бъдем.
Факт е, че безспорно произвеждаме
задължения, като в частност задлъжняваме най-жестоко и често на собствената си
позадрямала съвест, което ни обрича на непрестанно самосъжаление и куха, и
смътна тъга. До подобни заключения би могло да се стигне лесно в хода на
пълноценната комуникация с и в обществото.
Като функция от горното пътят до
следствието, че ежедневно произвеждаме ненавист и злоба вътре и извън нас, е
съвсем естествен. Всичко това, като косвен резултат от неуспеха да бъдем
такива, каквито ни е втълпено и продължава да ни се втълпява, че трябва да сме.
Ето защо започваме да произвеждаме празни модели, като страшното тук е, че хора вече почти не се правят, а се създават
обложки на хора. Някакви живи макети, които на пръв поглед приличат на човеци и
функционират, като такива, но са изпразнени от съдържание, макар и пълни с
покупателна способност.
Произвеждаме също така всякакви по
размер, вид, цвят, големина и количество опаковки, като стана въпрос за
подвързия. Произвеждаме и сополите, които отделяме докато гледаме вторачено
някоя или нечия лачена обложка, била тя телевизионна, радио, театрална,
драматична, политическа или ценностна.
Произвеждаме и печалба. Печелим все
по-често неравната битка със своето вътрешно аз, което в случай, че още не е
изличено напълно, то поне бива здраво заклещено отвсякъде от съмнителни уговорки и обещания в
аванс.
Редно е да се спомене, че произвеждаме и
сериозна загриженост за собственото си благополучие, в контекста на нарастващ
дефицит на общото благоденствие и в атмосферата на повсеместен морален упадък.
Произвеждаме нови пътища, които не сме сигурни накъде извеждат и дали въобще са
необходими. Пътищата към другия/другите обаче, са сякаш на изчерпване.
Произвеждаме и особени вкусове. Вкусове,
които нерядко ни карат да изневеряваме на истинската си природа. За пример дори
ако сведем фокуса до равнището на кулинарния вкус, нима няма отново да открием,
че вече отдавна не харесваме това, което ядем, а сме се пристрастили към серия
от Е-та, А-та, О-та, мутагени и други генно-модифицирани неща, които също умело
и неуморно произвеждаме, по причина на което малко комично, но всъщност
трагично биваме все по-малко физически и все повече химически лица. Индивиди
все по-склонни да консумират какво ли не, та дори и любов на хапчета или на
прах. За другите многостранни аспекти на вкуса, няма смисъл да се говори,
можете сами да си направите бърза равносметка.
Подобно изброяване на произведените
житейски артикули със спорна и често пъти добавена стойност, би се превърнало в
безкрайно изреждане на досадно провокиращи заключения, поради което текста завършва тук със следното
кратко обобщение:
Произвеждаме самота, хляб и зрелища с
изместен център на тежестта, произвеждаме стряскащо тревожни новини, правим
завист, злоба, неприязън и ненавистно отчуждение на ишлеме и за собствена
употреба. И като става въпрос за употреба, на преден план все повече се
натрапва фактът, че произвеждаме подобия на съмнително щастие – втора ръка,
неразбрали рецептата и философията на първия му собственик, както и автентичен
набор от лоши настроения.
Надеждата по-често да успяваме в изневярата на
постоянството си да произвеждаме глупост все още е жива. Поне малко, поне
отчасти, поне заради тези, които искаме и трябва да бъдем.
