Скок подскок . . .

С риск малко да разсея еуфорията от скока на Феликс от ръба на космоса, която привлече вниманието на затаилото дъх човечество, ще опитам да развия по своему темата за скоковете и скачането въобще.

Отдавайки заслуженото на австрийския скачач, който за момент съумя да отвлече вниманието на масите с празни стомаси, от празните маси, искам да припомня за една друга скачаница. Останала почти без въздух милата ни държава задъхано подрипва в усилието си да усвои колкото се може повече европейски пари, голяма част, от които (да не забравяме) на кредит. Докато това се случва обаче, целокупния народ също подрипва, а поради засилващата му се покупателна атрофия – все по-трудно, когато поредната сметка го принуди и стресне. Скачайки от работа на работа, от магазин на магазин, от икономия на икономия и от комбинация на комбинация (дори в поредния опит за домогване до някакъв лелеян джакпот), сякаш българинът неволно се кенгуризира във времето и пространството. Като се замисля, с гордост мога да заявя, че съм истински представител на нация от скачачи. И ако една Австрия има само един Моцарт, един Шварценегер и един Баумгартнер (за ски-скачачите няма да пиша, защото са твърде много), то моята родина се гордее с безчет скачачи. От големи по-големи и от неизвестни по-неизвестни.

Успоредно с ежедневните подскоци, които свикнахме да правим, дали за да избегнем поредната дупка или, за да отървем поредния разход, станахме и неусетно по-леки. Ще кажете, че това е естествено следствие при интензивно подскачане (за справка вижте боксьорите), но аз имам предвид и нещо друго. Олекнахме в много отношения. Олекотили се вече все по-трудно си стоим на мястото. Мнението ни очевидно има все по-малка тежест, а умствено и джобно отдавна сме повече от олекнали.

Спим с олекотени завивки, пушим леки цигари, зяпаме леки жени, караме леки коли, а унесени в лека дрямка, докато развиваме лека промишленост и глупост, постоянно сме леко гладни и леко облечени, докато в крайна сметка лека полека изчезваме. Говори се, че до 2050г. ще сме някакво загубено и невзрачно малцинство, което след още някакво време леко, леко ще се затрие съвсем. Ето защо се налага да намалим интензитета и амплитудата на скачане. Налага се да сложим някакъв ефективен край на олекването с по-малко и по-кратки подскоци, в противен случай, ще станем прекалено леки и като Феликсовия балон с хелий ще отлетим надалече и нависоко.

Илюзорната плътност, която ни дава тънкият филм масло на голата филия,  превърнала се напоследък в наше традиционно меню, все по-малко ни успокоява и трябва да изнамерим някакъв реален начин да се съхраним. Навярно всички сме наясно, че условията и предпоставките да бъдем сигурни в собственото си бъдеще неминуемо зависят от нас самите. Дошъл е моментът да насочим усилията и скоковете си в различна посока, като ги редуцираме до ефективно работещ механизъм за отстояването на това, което всъщност искаме да бъдем.

Онова устойчиво НИЕ, което все ни убягва, е онзи резултат от житейските ни подскоци, който все още не се е състоял. Само от нас зависи кога, как и доколко ще съумеем да скочим от ръба на собствената си несъстоятелност, като личности и като общество, за да преодолеем веднъж завинаги леността, завистта и безучастността, на които сме толкова поединично или общностно отдадени.

От дистанцията на времето личи лекотата на извода, че няма да ни е никак леко  да го постигнем.

 

Лека участ!