Неотдавна присъствах на един детски рожден ден, където естествено беше пълно с малчугани. Хлапетии, чиято основна цел през повечето време беше да се надпреварват гонейки поредния надут от родителите им продълговат балон, пуснат като стръв отпреде им и на воля набиращ скорост издишайки и едновременно бягайки от жадните им детски ръце. . .
В края на своя бяг и малко преди съвсем да й свърши въздуха, всяка латексова форма по един или друг начин ставаше пленник на своите шумни и немирни преследвачи.
Един представител на резервоарите с въздух обаче, след краткия си и спираловиден полет се приземи в краката ми, незабелязан от преследвачите си и намерил своя кратък покой в продълговатата сянка на подмасието, която ненадейно го приюти.
След плахо колебание реших да взема гъвкавия, жълтеникаво лепкав и продълговат скелет в ръцете си, като го заразглеждах с любопитство. Естествено това изживяло живота си парче гума вече не представляваше нещо повече от парче лепкаво-лигава маса, все още носеща мириса на слюнката дала й мимолетен живот и скорост. И все пак отпуснатото тяло на свободния допреди малко балон ме наведе на една мисъл.
Загледан в него си представих, че може би тъкмо подобен кратко летящ и бленуван къс представляват мечтите ни. Тези, които най-често се страхуваме да следваме и гоним. Същите, които с много усилия и пот надуваме търпеливо, но които вече пуснати, все ни убягват, изплъзвайки се, винаги по-бързи от всеки наш рефлекс и реакция. Шмугващи се ловко между напразните ни опити да ги уловим, подчиним и рационализираме, но едновременно все така дълбоко и присъщо наши.
Зачудих се защо така често се случва, че най-съкровените ни планове, тези които най-дълго и прецизно сме градили, ваяли и строили, най-сигурно и многокротно сме пресмятали и подреждали, са същите тези, от които най-често се отказваме поради разминаването с ежедневния ни график и рутинно-сивата житейска тяга. Дали мечтите ни не стават най-честата жертва принесена от самите нас пред олтара на бизко-обозримото, сигурното, предвидимото и профанното, винаги с цената да отстъпим от себе си, за да съхраним онова "нас", в което най-малко вярваме, и което ни носи по най-краткия път към бездушното и измамно спокойствие, което не прави нищо повече от това да ни обезличава.
Гледайки как децата препускат след шарените игриви балони, не мога да престана да вярвам, че сред нас няма как да не продължава да има такива замечтани самозванци, които също продължават неуморно да следват себе си-то си, закодирано в поредното наглед причудливо намерение и в шантавия мерак да постигнат нещо непремено твърдоглаво и изключително чуждо на повсеместния прагматизъм.
Макар и изпитвайки известни съмнения дали съм все още от тях, аз ги подкрепям и им желая сърдечно успех на всяка цена, а ти !?
- внимавай да не те изпреваря докато гоним формата на "себе си-то" си, макар че тук няма губещи!
. . . а че съдържанието е въздух под налягане е ясно по условие.
Ех, мечти :)
ОтговорИзтриванеДруже, забелязал ли си също, как с годините стават все по-скъпи и сложни мечтите.
Винаги съм казвал, че е по-добре да не ги гониш много упорито, щото като ги стигнеш, трябва пак да се мечтае, а нали сме си алчни...