Една градска история или 30 години на колело в София въпреки всичко

В тези редове искам да споделя малко повече за моят най-верен другар - колелото. Ще се спра на някои случки, ще разкажа за това как съм се усещал в някакви моменти и ще се опитам да потърся причината за това, кое всъщност ме направи толкова близък с велосипеда. Приятелство, което с пълна сила съществува и днес. Неминуемо и паралелно с другото разказване ще кажа и за града, в който всичко това се случи , както и за хората от Велоеволюция станали повод за това писане.

Научих се да карам колело на четири или пет години. Татко ме научи на алеята пред нас на бул. Македония, в непосредствена близост до врящото кръгово на пл. Руски паметник в София. Тогава алеята още не беше паркинг, а пешеходна зона със симетрично разположени от двете страни кестени. Помня, че плочките бяха толкова разместени, похабени и изпочупени, че често се налагаше да си представям мислени маршрути, за да мога по-лесно да минавам по между им. Първото ми колело естествено беше синьото поолющено балканче на баща ми, което в детските ми очи, а и сега, сякаш има някаква непреходна стойност, но това вероятно се дължи на спонтанната ми раздяла с него. Тя се случи, когато бяхме вече на по осем, девет години и един слънчев и протяжен летен следобед с едно комшийче се бяхме заложили до трамвайната релса, на която бяхме наредили няколко патрончета от "хилти", чакайки трамваят да мине и да ги смачка с пукот подред, безразсъдно зарязали балканчетата на няколко метра зад гърбовете си. Тогава трамвай се чакаше дълго, не като днес. Когато същият най-после мина и изпука медните гилзички, ние станахме доволни от експеримента и се обърнахме да си ходим само, за да видим как две циганета отпрашват с колелата ни вече твърде далеч, за да тръгнем след тях. Помня, че едвам събрах сили да кажа на нашите, и от страх и от срам. Беше съкрушителна случка, която ме остави почти цялото лято без колело, което по онова време си беше истинска трагедия.

Не се мина много време и вуйчо ми от Полша разбрал за това, се появи с едно червено и много различно за тогавашните ми представи колело, което беше някаква странна марка - romet, май също полска ако не се лъжа. Въпросното колело ми служи вярно почти докато навърших осемнадесет, макар и заедно да преминахме през много перипетии. Велосипедът беше с двадесет и две цолови гуми, какъвто размер по онова време беше голяма рядкост. Беше с изнесен багажник и малко издължена дамска рамка, защото си спомням, че веднъж возих трима съученици наведнъж, като в края на краищата счупихме основната свързваща тръба, която просто се отдели от кормилото, което ми остана в ръцете. След това Татко занесе рамката при някакъв електроженист, който постави допълнителна хоризонтална тръба горе, която така завари, че след това получих уверението, че и петима да се возим, тя ще издържи. И тя издържа дълго, не че сме пробвали. Пък и пораствахме ставайки все по-големи и скоро място и за двама не остана.

С онова колело започнах първите си излизания извън рамките на квартала. Първите плахи откривателства на всякакви нови маршрути и места яхнал велосипеда. Тогава се бяхме преместили и живеехме на Павлово, тъкмо под Витоша. И не след дълго, след като с бандата авери ни писна да обикаляме между блоковете, започнахме с един или друг приятел да катерим нагоре по бул.Пушкин първо до Боянското ханче, а след това и до м.Златните мостове, което за онези години беше сериозно изпитание за нас. Факт е, че с велосипеди снабдени само с контра и без каквито и да е било скорости, само малцина успявахме да го направим.

Но не мина дълго време и на един приятел - Васко - от съседния вход, му донесоха БМХ от запад и когато го видяхме очите ни изтекоха. За детските ни представи тънката напречна тръбичка прикрепена в средата на У-образното кормило и обвита в дунапрен покрит с мечтания надпис, беше равносилно на най-смела фантазия, а липсата на контра с изнесени две ръчни спирачки отпред и наличието на свободен венец, сбъдната мечта. Интересът към новото колело спадна чак, когато едно друго дете, на което щастливият собственик на БМХ-а беше дал едно кръгче, си счупи ръката минавайки през един канал в опита си да кара на задна гума. Бяхме видели този трик от един Емо, чувствително по-голям от нас, който единствен в квартала правеше шоу карайки на една гума с един стар спутник и непрекъснато опитвахме да го наподобяваме.

Ерата на БМХ-а сякаш не продължи много, защото не след дълго България се промени. Желязната завеса падна, пазарът се отвори и наводни с новите и модерни колела. Така наречените маунтин байкове, които естествено ни завладяха веднага с дизайн, шарении, функционалност и много, много скорости. За нас, момчетата от квартала, това беше същото все едно да се качиш от соц-возило на западна кола. Лошото бе, че за мен трябваше да мине известно време изпълнено с очакване и трепет, докато се сдобия с желаният и модерен байк.

Заветният ден беше осемнадесетият ми рожден ден, когато сутринта баща ми ме извика в кухнята и ми посочи масата, на която беше оставил осемнадесет хиляди лева за мен. И тъй като сумата съвпадаше с цената на нов маунтин байк, треперещ от щастие почти спринтирах до спортния на ул. Вашингтон №1, до Синагогата и си харесах първото "Castello", което ми попадна пред очите. Него карам вече почти седемнадесет години и често на галено го наричам "коня". Конят ми никъде и никога не ме е изоставял досега. Видял е доста километри и в града и извън него. Помня, че едно лято му навъртях почти три хиляди км. и исках още. Ходех къде ли не, макар никога да не съм карал по паркове и градинки. След като пораснах така и не станах от тези, които излизат да карат колело само с идеята да карат колело и заради самото каране. За мен велосипедът винаги е бил средство за придвижване и превозното средство, с което да си върша работата. Кръстосвах неуморно града нашир и надлъж, като с годините това не ми е омръзнало. Вярно, напоследък малко се бях обезверил, тъй като животът ми така се стече, че все няма с кого да караме и все си карам сам. Така се случи, че нито близките ми приятели, нито жена ми карат колело, макар че съвсем не съм изгубил надежда за тях, нито пък желание да ги навивам.

В последното десетилетие София прехвърли два милиона души, което натовари трафика и усложни пътната обстановка до краен предел. Чувам, че имало към милион автомобила, чието наличие в комбинация с липсата на контрол и координация относно правилата за движение, се оказва сериозен фактор правещ карането на колело твърде опасна работа изискваща опит и дълга, внимателна и постепенна адаптация. И днес мнозина мислят нас, колоездачите в столицата за екстремисти (донякъде с право), тъй като в пътния кошмар, човекът на колело е последното, с което се съобразяват и пешеходци и шофьори. Когато към това прибавим и почти пълната липса на вело-инфраструктура, картината съвсем не става весела. Затова пък и напук на това може би, все повече хора си купуват колела, плахо се качват на тях и с времето започват да ги карат из градските пространства. Смелостта им, с времето разбира се, започва да придобива все по-конкретни очертания, които се изразяват в появата на редица граждански инициативи, които макар и позакъснели канализират волята, желанието и амбицията на софиянци да се придвижват свободно, комфортно и спокойно на две колела. И факт е, че нещо започва да се случва. Бавно, тромаво и несигурно. С редица недомислия, неизпълнени обещания от отговорните институции и появили се в движение пречки, но въпреки всичко нещата вървят напред.
Решенията и инициативата, както винаги са в нашите ръце.

Пиша всичко това с чувство на сърдечна благодарност към хората от Велоеволюция, които с вчерашния си третомартенски семинар, проведен в "Червената къща", събудиха в мен тези спомени. Изпълнен с увереност сега виждам реалните изгледи и доказателства за това, че има желание и воля вело-културата да се развива и случва все по-успешно и масово в София и цяла България. Основни виновници, за което са хора, като тези от Велоеволюция. Какъв по-добър подарък за националния ни празник от подобна констатация.

С поздрав към целия екип от велоентусиасти на неправителствената организация изразявам радостта си, споделяйки надеждата, че от групата от няколко стотин  инцидентно профучаващи вело-екстремисти, каквито бяхме преди двадесет години из улиците и пространствата на града, сега виждам една непрекъснато увеличаваща се общност, с ясно заявени приоритети, цели и намерения. Общност готова на решителни стъпки в полза на запълването на белите петна във вело-културата, която все още така ни липсва.
Факт е, че със сигурност велоеволюираме !


Благодаря ви !