Среща с Вихрен

Има едно кътче, което се подвизава в София под името „Средище за добруване“ и се намира малко зад Билата на бул. България и ул.Тодор Каблешков. Има там един човек, който се казва Вихрен. Този човек е направил мястото такова каквото е, мислил го е, представял си го е и накрая го е създал. Там Вихрен се среща с хора, с които говори, свири и пее, практикува йога, бойни изкуства и провежда занимания по керамика. На пръв поглед Вихрен е особен човек, на втори истински, а на трети най-вече свободен. Ако влезеш, срещнеш се и поговориш с него, той неминуемо ще ти даде визитка, на която пише Свободен човек. И този ще бъде един от не честите случаи, в които написаното ще е вярно. Аз, който пиша това, както вероятно и ти, който го четеш също се имаме за свободни хора, но когато се вторачим в мътилката дълбоко в нас, често се натъкваме на аргументи против. От говоренето ми с Вихрен схванах ясно, че не съм като него или поне не дотолкова, или пък хич не дотам. Вихрен е смел човек. Аз, а допускам и ти, който си отсреща, не сме. Не сме, защото се страхуваме да отстояваме себе си във важни, трудни, повратни и належащи моменти. Свикнали да СМЕ главно пред чаша ракия или бира на масата, сред позната и сигурна компания, в безопасност – вкъщи, зад стъклото на автомобила или зад щита на тежката витрина, през която  гледаме другия, като чужд, като неизвестност и като заплаха. Като поприказваш с Вихрен тия, както и множество други неща започват ненадейно и от само себе си да изплуват на повърхността. Говоренето с Вихрен сякаш има свойството да разчовърква нещо изпод дебелата ти черупка, по причина, на което не след дълго започваш да чувстваш някакво дълбоко собствено и вътрешно неудобство. Едно такова съкровено чувство на срам и тъжни констатации, което струи някъде от дълбините на битието и делника ти. Което всъщност е неудобната функция от изкривената ти по инерция житейска философия, малко по малко нагодена и социално настроена към обкръжаващите и обкръжаващото те, така, че да бъде удобна, беззъба и  ревниво пазеща вътрешните страхове, но в крайна сметка разстройваща твоето  истинско АЗ.

С Вихрен се говори лесно, без задръжки и като оставиш предразсъдъците си пред вратата вляво, там в кьошето дето по навик избутваме разсеяно с крак ръбестите си моментни пориви, дето само ни предизвикват неудобство, социални сърбежи и наглед леки разстройства, но които са единствения останал признак на нашата уникална, човешка и истинска същност. Вихрен говори увлекателно, а мисълта му е хомогенна, проста и ясна. В нея учудващо липсват онези оттенъци на готовата, изфабрикуваната  и автоматична нагласа, така характерни за медийната проповед на радиа, телевизии, вестници, филми, медии и хора около нас. С Вихрен може да се говори за всичко. За баланса и дисбаланса, за душевния покой, за изгубеното и намереното, за безпочвената самонадеяност и за страха да не бъдем разобличени в своята несъстоятелност. Вихрен някак истински се помества в пълнокръвния образ на истински човек. Без корист, без превземка и без фалш. Този, който е в състояние да ви провокира да откриете пътя към собствената ви истина, отстоял своето забележително АЗ и готов смело да го сподели с всеки.

Вихрен спонтанно стана мой приятел, събеседник и съмишленик още преди много време, когато в един двор под надвисналата снага на Балкана ми каза - До там ли я докарахме ние хората, че непрекъснато губим дните си в това да се занимаваме с оправянето, грижата и поддръжката на външния ни свят и неговата обложка, сякаш вътрешният ни е съвсем наред и по него няма какво да се прави. Страшно и тъжно е, че все по-рядко поглеждаме вътре в нас, от където идва всичко, а все по-мнително и енергично съдим за това извън ни. – никога няма да забравя тези думи.

Вие също можете да поговорите с Вихрен или пък да помълчите докато участвате или гледате някое от многото занимания, които се случват в неговото място за добруване. Можете да го намерите в неговото средище на www.artsredishte.com или на адрес : София, жк.Мотописта, бл.4Е, той е там, разказът му също !

Безцветница по кучешки

Започвам тези редове с уговорката, че когато ще говоря за „безцветница“, това няма да касае нито природата около нас, която се събужда след дългата зима, нито християнската традиция и нейната обредност. Ще стане дума обаче за човешката дейност и резултатите от нея, които пряко ни касаят.

Тия дни „общественото“ внимание за енти път бе привлечено от случилата  се поредна човешка трагедия. Възрастен мъж бе смъртоносно разкъсан от софийски пумияри в кв. Малинова долина, като по-късно почина от раните си в столична болница.

Този път по неведома случайност се оказа, че въпросният човек не е някакъв социален аутсайдер, циганин или клошар и въобще някаква анонимна персона, от която никой не се интересува и чиято липса не би трогнала никого, защото за нея не би се разбрало. Тъкмо напротив, излезе че човекът бил  авторитет, учен,  професор и личност допринесла на света и себе си в миналото, с  активния си живот и дело, и то както в България, така и в чужбина. И казана веднага кипна. Отдавна замлъкнали гласове наддадоха вой.

Последваха ожесточени дебати по радиа и телевизии, експерти се плюха експертно един друг, безпристрастни водещи вземаха страна по въпроса, специалисти обясняваха търпеливо и заплетено на неспециалистите, че работата отново е по-дебела от колкото изглежда…  Случи се обаче и нещо по-страшно. На преден план и за пореден път лъсна масовият непукизъм и безхаберие  на масите обитаващи нашите ширини. Умишлено не използвам термина „общество“, тъй като мисля, че с неговата употреба само бих направил  комплимент на тая безконтролно-безпросветна и безотговорно-проста основно селска маса, която още кална от нивата се изсипа през последните едно, две десетилетия в родния ми град, в родния град на майка ми, в родния град на баща ми, на чичовците и лелите ми,  на дядовците и на бабите ми, но да не продължавам… Затова и малко по-горе съм сложил прилагателното в кавички.

Ставайки неволен свидетел на случващото се, продължавам да не й се радвам на нашата действителност. Ама хич ! Не ми е цветно нещо наоколо напоследък, а на вас !? Особено, след като на връх Цветница съобщиха за кончината на горкия дядо. Става ти едно такова криво, като разбереш, става ти – безцветница.

Какво да се направи, за да се реши проблема!?

Да се строят приюти или Анатема!?

Добре е известно, че на тая крива нива се оре още от Янчулев и Софиянски, та до ден днешен, до Фандъкова.

В началото бяха решили, че нещата ще се оправят, като се изтреби популацията и гътнаха 80 000 песа, но нейсе. След известно време кучешкото присъствие отново се възстанови. Момент, че без да искам направих аналогия с „османското присъствие“. Но нещата вървят натам, че присъствията взеха да имат все повече прилики.

Българският Форбс чувам, щял да помести в новия си брой класация на най-влиятелните българи! Евала, само дето ние отново се намираме в другата класация, тази на безбройните невлиятелни българи  дето кучета ни яли.

А за онези влиятелните добре знаем, че проблемът с бездомните твари не е на дневен ред. Скрити в лачените  си офроуди и с небрежна усмивка, те само ни гледат сеира, докато им дишаме пушилката. Защото влиятелен тук значи освен всичко друго и да вдигаш много шум и пушек нали... 

Взеха болезнено често да се сменят ролите ни нещо напоследък. Иронията в живота ни от ден на ден взе да става по-жестока. Довчера улиците принадлежаха на автомобилите, градинките на децата, тротоарите на хората. Днес колите са на тротоарите, хората на улиците, децата са, който където си ги е заврял, а градинките са на кучетата.

Объркват се нещата, объркваме се стреснато и ние. А Цветница се превръща в безцветница – без главна буква!