Среща с Вихрен

Има едно кътче, което се подвизава в София под името „Средище за добруване“ и се намира малко зад Билата на бул. България и ул.Тодор Каблешков. Има там един човек, който се казва Вихрен. Този човек е направил мястото такова каквото е, мислил го е, представял си го е и накрая го е създал. Там Вихрен се среща с хора, с които говори, свири и пее, практикува йога, бойни изкуства и провежда занимания по керамика. На пръв поглед Вихрен е особен човек, на втори истински, а на трети най-вече свободен. Ако влезеш, срещнеш се и поговориш с него, той неминуемо ще ти даде визитка, на която пише Свободен човек. И този ще бъде един от не честите случаи, в които написаното ще е вярно. Аз, който пиша това, както вероятно и ти, който го четеш също се имаме за свободни хора, но когато се вторачим в мътилката дълбоко в нас, често се натъкваме на аргументи против. От говоренето ми с Вихрен схванах ясно, че не съм като него или поне не дотолкова, или пък хич не дотам. Вихрен е смел човек. Аз, а допускам и ти, който си отсреща, не сме. Не сме, защото се страхуваме да отстояваме себе си във важни, трудни, повратни и належащи моменти. Свикнали да СМЕ главно пред чаша ракия или бира на масата, сред позната и сигурна компания, в безопасност – вкъщи, зад стъклото на автомобила или зад щита на тежката витрина, през която  гледаме другия, като чужд, като неизвестност и като заплаха. Като поприказваш с Вихрен тия, както и множество други неща започват ненадейно и от само себе си да изплуват на повърхността. Говоренето с Вихрен сякаш има свойството да разчовърква нещо изпод дебелата ти черупка, по причина, на което не след дълго започваш да чувстваш някакво дълбоко собствено и вътрешно неудобство. Едно такова съкровено чувство на срам и тъжни констатации, което струи някъде от дълбините на битието и делника ти. Което всъщност е неудобната функция от изкривената ти по инерция житейска философия, малко по малко нагодена и социално настроена към обкръжаващите и обкръжаващото те, така, че да бъде удобна, беззъба и  ревниво пазеща вътрешните страхове, но в крайна сметка разстройваща твоето  истинско АЗ.

С Вихрен се говори лесно, без задръжки и като оставиш предразсъдъците си пред вратата вляво, там в кьошето дето по навик избутваме разсеяно с крак ръбестите си моментни пориви, дето само ни предизвикват неудобство, социални сърбежи и наглед леки разстройства, но които са единствения останал признак на нашата уникална, човешка и истинска същност. Вихрен говори увлекателно, а мисълта му е хомогенна, проста и ясна. В нея учудващо липсват онези оттенъци на готовата, изфабрикуваната  и автоматична нагласа, така характерни за медийната проповед на радиа, телевизии, вестници, филми, медии и хора около нас. С Вихрен може да се говори за всичко. За баланса и дисбаланса, за душевния покой, за изгубеното и намереното, за безпочвената самонадеяност и за страха да не бъдем разобличени в своята несъстоятелност. Вихрен някак истински се помества в пълнокръвния образ на истински човек. Без корист, без превземка и без фалш. Този, който е в състояние да ви провокира да откриете пътя към собствената ви истина, отстоял своето забележително АЗ и готов смело да го сподели с всеки.

Вихрен спонтанно стана мой приятел, събеседник и съмишленик още преди много време, когато в един двор под надвисналата снага на Балкана ми каза - До там ли я докарахме ние хората, че непрекъснато губим дните си в това да се занимаваме с оправянето, грижата и поддръжката на външния ни свят и неговата обложка, сякаш вътрешният ни е съвсем наред и по него няма какво да се прави. Страшно и тъжно е, че все по-рядко поглеждаме вътре в нас, от където идва всичко, а все по-мнително и енергично съдим за това извън ни. – никога няма да забравя тези думи.

Вие също можете да поговорите с Вихрен или пък да помълчите докато участвате или гледате някое от многото занимания, които се случват в неговото място за добруване. Можете да го намерите в неговото средище на www.artsredishte.com или на адрес : София, жк.Мотописта, бл.4Е, той е там, разказът му също !