„Игрите на глада“ в олимпийски формат

!  Пояснявам, че настоящият материал няма за цел да засегне или компрометира никой от българските спортисти, както и  хората, федерациите и всички организации свързани с тях. За да не бъда криворазбран, държа да подчертая, че изпитвам дълбоко уважение към българската спортна общественост и симпатизирам на всички спортни деятели, изповядвайки разбирането, че спортът е онази част от човешката дейност, която безспорно заслужава високия и чист пиедестал, на който неизменно стои !

Отвсякъде кънти – Светът е олимпиада,

а пък у нас уви изглежда пак пропускаме обяда. . .

В това резюме имам намерение чрез кратък коментар да дам отговор на множеството въпроси свързани с представянето на нашите спортисти на най-големия спортен форум на планетата, което впрочем намирам за съвсем резонно. В опит да онагледя настоящата ситуация у нас, ще предложа някои алегорични сходства между случващото се в Лондон и житейските реалности по нашите ширини.

 Графа запя – „времената се менят, парите се въртят, идеалистите мълчат, кариеристите блестят…“ и както се казва – нищо ново под слънцето. Любен Дилов-син рече, и е прав, че всичко си върви по старому, което личало и от олимпиадата – Белите били традиционно по-добри в стрелбата, черните в бягането, а истинската надпревара била между американската фармацевтична индустрия и китайската народна медицина. Борбата за медали е безмилостно жестока. За хляба също! И ако трябва да продължа на олимпийска вълна, ще кажа, че все по-здраво и добре се борим, както за насъщния, така и за поредното признание. Какво да правиш, налага ни се. С оглед на това е съвсем естествено да имаме и силни борци. Все пак сме държава на борци, не на някакви кифладжии. Нищо де, нашата представителка по борба не стигна до златото на тепиха, но това е обяснимо. Да не забравяме, че тя се изправи срещу не случайна рускиня, която, както ни осведомиха коментаторите на канала по него самия, се подготвяла в космически център, не къде да е. Представителката  на Русия – земя на космонавти, победи заслужено и е в реда на нещата да сме доволни и на това. Важното е, че продължаваме борбата с прехода, който малко неочаквано взе да ни уморява. Динамичен и променлив по естеството си той е логичният резултат от гаргарата, която времето си прави с нас. Но нека погледнем и другите спортове. Изпратихме нашия действащ ветеран в гимнастиката да защити честа ни за пореден път. Пратихме него, защото нямаме кого друг да пратим.Макар че мен ако питате, освен държава на борци сме и нация на гимнастици. Непрекъснатите гимнастики, които правим всеки ден, за да свържем краищата на съществуването си между тая и оная сметка, така са ни тренирали, че житейската ни еластичност на моменти придобива фантастични размери, които са в състояние да възхитят мнозина специалисти. Готови на неимоверни усилия, за да стигнем до поредната скромна, но лелеяна победа в „игрите на глада“, ставаме все по-авторитетни състезатели в дисциплината – „70-80 години оцеляване с препятствия“, които някой външен наблюдател прибързано би казал, че сами си спретваме. Толкова за гимнастиката. В кой друг спорт освен в изброените блестим понастоящем с постиженията си? Във волейбола разбира се!  В тази игра за високите или в тази игра нависоко са съсредоточени най-съкровените ни мераци. Там и все там затаили дъх и притихнали очакваме нещо да се случи. Веднъж да отпуши, после лесно. В родната действителност нещата не са по-различни. Само дето тук високата игра е онази, в която делегираните от нас играчи играят сякаш на друго ниво. На горния етаж, този до който нямаме достъп. По медиите говорят, че западни наблюдатели констатирали, че политиката се отдалечавала от хората у нас. Много „странно“, не мислите ли…  Предпоставките за подобни синдроми можем да намерим навсякъде около нас, стига само да се огледаме и потърсим отвъд рекламно-политическата шарения. Че бедните ще стават все по-бедни, а богатите все по-богати отдавна е ясно. Въпросът е да популяризираме родната дисциплина – „Житейски многобой в български условия“, за да я направим живот и здраве олимпийски спорт. За целта дори няма да се наложи да бъдат правени подобни на английските космически инвестиции– 9 млрд. лири налети в съоръжения, организация и инфраструктура. Къде ти! Работата е само да докараме световната (атлетическа) общност да дойде и поживее у нас, но с нашите заплати и задължения. От друго няма нужда, ще домакинстваме безплатно, а рекордите ни предполагам трудно ще бъдат счупени. Кахърим се, че не остават средства за спорт и култура и се учудваме, когато се натъкнем на убежденията на това или онова оскотяло или ограничено съзнание, което разбира и мисли занимаващите се с култура за безполезни хрантутници, а тези със спорт, за особен род загубеняци. Опасността тук произтича от това, подобна мисловна линия да се превърне в масово достояние. Бъдете нащрек за подобни признаци в околното мислене, говорене и правене на нещата.

Инак игрите на глада у нас продължават. Те няма да свършат поне докато не го заситим покривайки дефицита от спортисти, творци и учени, който е все по-безжалостно осезаем.

Претенцията ни за историческа и национална валидност без спорт и култура в уравнението, е най-малкото - несъстоятелна !