Интронизация на Русенски Митрополит Неофит за Патриарх български 24.02.2013г. на фона на всенароден протест срещу провалите в политиката

Валентинизацията – една възможна грешка

Когато се опитвам да погледна глобализацията отстрани, често оставам с впечатлението, че нас сякаш ни е подминала тая чудна и неведома сила даваща успореден тласък на цялото кълбо. Ако не това поне, че грамадната й инерция ни е засегнала съвсем слабо и отчасти. Редица явления и фактори обаче често ме опровергават. Сред тях е неизменно и наличието на  християнския празник „Свети Валентин“на културния ни небосклон. Едно сравнително късно явление в календара на традиционните ни чествания и поради което, все още смътно, не добре познато, както и недотам осмислено струва ми се. Поради съвпадането му в годишника с обредното честване на българският Трифон Зарезан на 14 февруари, съвсем в реда на нещата е, да направя няколко произволни и недотам такива паралела.

Появил се успоредно с големия отлив от българското село и в зората на прехода, празникът „Свети Валентин“ сякаш непринудено започна да откроява гражданската същност на нашето общество (защо думите гражданската и общество са в Italic и бледнеят вие сами преценете), с което намери своя принос в градската ни митология и традиции. Допреди няма и век, населението на прескъпата ни Родина е обитавало изключително селските райони, като над 85% от хората са се раждали, живеели и умирали на село. В този смисъл градската култура на българина е относително нов феномен с оглед на историческата традиция и не бива да се забравя, че по същата причина тя все още проправя своя път и търси своята форма. Нещо повече, мисля че в известен смисъл е рано да се говори за осъзната гражданственост в общ план, както е рано и да се вниква в нейните устои и дълбочина. Ето защо паралелът между привнесеното и чуждото, който се каня да направя, няма никаква претенция за сериозност и изчерпателност, дори напротив.

И така, когато направим опит да разгледаме двата странно споделящи една и съща дата празници, по нечия незнайна прищявка, тъй като всъщност спрямо православния календар Свети Валентин се чества на 30 юли, стигаме до редица щекотливи затруднения и въпроси, като например:

 

-         Търсено ли е съревнованието между собствено нашата обредност и чуждата ?

-         Кое поражда нуждата да отбелязваме и съпреживяваме принципно непознати за нас и предложени в опаковката на западния свят празници ?

-         Доколко чувстваме и усещаме, като наша една привнесена ритуалност и традиция ?

 

Що се касае до първото питане, отговор би се намерил в следните основания. Съревнованието между нашата обредност и чуждата е не толкова търсено, колкото по-скоро наложено от обстоятелството, че масите вече се усещат, като други хора спрямо местообитанието и  качествено новата житейска ситуация, в която са попаднали. Някакви нови градски хора, чиито живот се обуславя от все по-остра липса на ценности от една страна и потребност от градска обредност и култура, от друга. Защото, съгласете се, ситуацията е такава, че към настоящия момент осемдесетте и пет процента от хората, които до неотдавна са орали ниви и пасли говеда, сега са натъпкани в блокове и са принудени да обживяват чужди за тях среда и пространства. Да живеят по нов и малко привичен за тях начин. Да се държат и общуват спрямо чужди им по същността си правила и норми, към които с поколения трябва да се нагаждат. Тук проблемът касае специфично вътрешното съревнование у човека изразяващо се в дълбоката борба за надмощие между традициите на потеклото и опитите му за усвояване на нова житейска среда и рефлексии.

Относно втория въпрос, отнасящ се до нуждата да съпреживяваме чужди за нас празници, ясно е, че такава естествена нужда няма. Подобни нужди обаче се налагат от медийния диктат, който определя модите и направленията на вкуса, избавяйки обикновения човек от отговорността за избора му, както и от вътрешните му съмнения и несигурност. А е повече от очевидно, че когато е налице такава кратковременна и рязка промяна в начина на живот на един цял народ, страхът и несигурността не липсват. Като добавим и щипка корист, рекламата намира своята роля в руслото на лансирането и снабдяването с необходимите атрибути на лутащите се. И ето валентинизирането се е случило. Шоколади, рози, сърца, картички, сувенири, всичко е пред нас и трябва само да решим кое да купим от безкрайната крайна продуктова гама, за да си спомним за близките на сърцето ни. И докато Трифон Зарезан традиционно ни напомня за идващата пролет, то Свети Валентин от своя страна ни подтиква да излезем от типично градската си анонимност, напомняйки ни обредно за другите. Така на четиринадесети ставаме неволна жертва на насаденото ни полуфабрикатно чувство, че през този ден сме по-добри, по-сърдечни и абсурдното – че се обичаме повече от обикновено.

Третият въпрос отнасящ се до това, колко чувстваме и разбираме, като наша привнесената ритуалност и традиция на Свети Валентин, то струва ми се, че следното обяснение би било правдоподобно. В ролята си на непрестанно догонващи, за пореден път се превръщаме в жертва на чужд интерес и подбуди. В стремежа си да бъдем в крак с времето, с новото и чуждото, губим големи части от собствената си идентичност, ставайки лесна мишена за един или друг корпоративен интерес. И така без ни най-малко да чувстваме, като близки подобни традиции, но в стремежа си да бъдем модерни, така се овалентинчваме, че ако вече не сме, то сме на път да се изгубим напълно. А, че поредния повод за напиване е налице, е вън от съмнение, но че разбираме подобно честване, като наше, не е. Работата е там, че бягството от познатото, утвърденото и традиционното е неминуемо свързано с дълго лутане в непозната територия, криещо коварния риск от обезличаване. Отдалечаването на българина от селото бележи своите проблемни моменти във всяка насока на битието. И ако все пак сме решили самоотвержено  да се опиваме от чуждата ритуалност и съдържание, то нека имаме едно наум, защото еликсира може да се окаже течност за чистачки.

За ценностите и кражбата

Защо да ходя да гледам „Пълен т*шак“ в кината, като си го гледам и вкъщи, като си отворя хладилника, когато си пусна телевизора или докато вървя по улиците навън. Рецесията на обществения морал е факт. Доказателствата са налице дори само и  с оглед на темата на дненя – Бил ли е премиерът „Буда“ или не е бил!?  …тъжно и без думи.

Изследванията сочат, че намаляваме. Грамотните се стопяват, а неграмотните растат. Една трета не могат да завършат средно образование, а висшето е превърнало в свой основен приоритет събирането на студентски такси. Младите хора разполагат с все по-малко работещи модели за подражание, а тези които им въздействат са меко казано морално погубващи.

Изворите на ценности са грубо подменени, като техните устои вече не са в семейството, училището или литературата, а в компютърните игри, екшъните и ежедневния теле-малоумен порцион, който старателно се сервира.  Мнозина обясняват този и други синдроми на времето с кризата  и какви ли не глобални феномени, но трябва да се замислим, като погледнем първо в собствения си двор. Отговорите най-често са в нас, не извън нас. Ако навред се случват някакви тревожни, стряскащи и нередни неща, не е ли редно да виним най-напред самите себе си, като част от всичко това, било то със своето действие или бездействие.

Не се ли уморихме да слушаме оправдания, които да отместват проблема в други насоки, като проблематизират най-често само неговите фрагменти и повърхност, ведно с пълната липса на цялостното му и задълбочено разбиране. Как всъщност си представяме, че ще се оправим, когато не сме в състояние да вникнем в това, което се случва около нас. Ако не осмислим собствената си роля и вина. Ако не дефинираме проблемите си.

Разбира се, мнозина ще кажат, че борбата за хляб вече се води по кофите – вярно, но ако останем на това равнище рискуваме да се погубим нравствено. Други биха обвинили държавата и институциите за дереджето, на което сме, но тук отново прозира не друго а нашето участие или безучастност, не ли !?

Борим се за оцеляване, борят се и ВУЗ-овете ни, превърнали се във фирми, в които се преподава с корист и за печалба. Борбата за оцеляване е повсеместна и за всеки поотделно, но на каква и на коя цена!?

Струва ми се, че тези и редица други проблеми имат много общо и споделят една основна първопричина, а всъщност – това, че все още не сме се научили да живеем заедно, да заставаме зад своя общ интерес и да отстояваме общи за нас ценности. Крайно време е да разберем, че живеенето всеки за себе си, макар и в общност е гибелно и не води до друго освен до упадък, деморализация, опростачване и скотски съревнования, водещи до мимолетни, напразни и несъстоятелни надмогвания.

В хода на съществуването си, сякаш сме започнали да вървим срещу социалната еволюция, връщайки се към първобитното, дивото и жестокото. Убиват и лъжат пред нас. Живеят и се забавляват за наша сметка и пред очите ни. Нарочно не казвам – крадат, защото всички крадем. В това отношение отговорността е споделена. Опитваме се да откъснем парче от чуждото щастие, забравяйки за своето собствено в бързината. Да присвоим дял, да си припишем част, да заимстваме нещо не-наше, а чуждо. Крадем активи, крадем спокойствие, крадем усмивки, крадем време, крадем добри и лоши новини, крадем доверие, крадем желязо, крадем неразбираеми сценарии, които не сме в състояние да изпълним. Крадем от себе си, крадем от собствените си доблест, достойнство и чест. Крадем и от другите, и от техните слабости, страхове и недостатъци. Крадем и от завистта им, но никога не пипаме нашата. Нея  пазим, като очите си.

 

… същите, с които вече не можем да се гледаме

В ПАМЕТ НА АЛЕКСАНДЪР АНГЕЛОВ