За ценностите и кражбата

Защо да ходя да гледам „Пълен т*шак“ в кината, като си го гледам и вкъщи, като си отворя хладилника, когато си пусна телевизора или докато вървя по улиците навън. Рецесията на обществения морал е факт. Доказателствата са налице дори само и  с оглед на темата на дненя – Бил ли е премиерът „Буда“ или не е бил!?  …тъжно и без думи.

Изследванията сочат, че намаляваме. Грамотните се стопяват, а неграмотните растат. Една трета не могат да завършат средно образование, а висшето е превърнало в свой основен приоритет събирането на студентски такси. Младите хора разполагат с все по-малко работещи модели за подражание, а тези които им въздействат са меко казано морално погубващи.

Изворите на ценности са грубо подменени, като техните устои вече не са в семейството, училището или литературата, а в компютърните игри, екшъните и ежедневния теле-малоумен порцион, който старателно се сервира.  Мнозина обясняват този и други синдроми на времето с кризата  и какви ли не глобални феномени, но трябва да се замислим, като погледнем първо в собствения си двор. Отговорите най-често са в нас, не извън нас. Ако навред се случват някакви тревожни, стряскащи и нередни неща, не е ли редно да виним най-напред самите себе си, като част от всичко това, било то със своето действие или бездействие.

Не се ли уморихме да слушаме оправдания, които да отместват проблема в други насоки, като проблематизират най-често само неговите фрагменти и повърхност, ведно с пълната липса на цялостното му и задълбочено разбиране. Как всъщност си представяме, че ще се оправим, когато не сме в състояние да вникнем в това, което се случва около нас. Ако не осмислим собствената си роля и вина. Ако не дефинираме проблемите си.

Разбира се, мнозина ще кажат, че борбата за хляб вече се води по кофите – вярно, но ако останем на това равнище рискуваме да се погубим нравствено. Други биха обвинили държавата и институциите за дереджето, на което сме, но тук отново прозира не друго а нашето участие или безучастност, не ли !?

Борим се за оцеляване, борят се и ВУЗ-овете ни, превърнали се във фирми, в които се преподава с корист и за печалба. Борбата за оцеляване е повсеместна и за всеки поотделно, но на каква и на коя цена!?

Струва ми се, че тези и редица други проблеми имат много общо и споделят една основна първопричина, а всъщност – това, че все още не сме се научили да живеем заедно, да заставаме зад своя общ интерес и да отстояваме общи за нас ценности. Крайно време е да разберем, че живеенето всеки за себе си, макар и в общност е гибелно и не води до друго освен до упадък, деморализация, опростачване и скотски съревнования, водещи до мимолетни, напразни и несъстоятелни надмогвания.

В хода на съществуването си, сякаш сме започнали да вървим срещу социалната еволюция, връщайки се към първобитното, дивото и жестокото. Убиват и лъжат пред нас. Живеят и се забавляват за наша сметка и пред очите ни. Нарочно не казвам – крадат, защото всички крадем. В това отношение отговорността е споделена. Опитваме се да откъснем парче от чуждото щастие, забравяйки за своето собствено в бързината. Да присвоим дял, да си припишем част, да заимстваме нещо не-наше, а чуждо. Крадем активи, крадем спокойствие, крадем усмивки, крадем време, крадем добри и лоши новини, крадем доверие, крадем желязо, крадем неразбираеми сценарии, които не сме в състояние да изпълним. Крадем от себе си, крадем от собствените си доблест, достойнство и чест. Крадем и от другите, и от техните слабости, страхове и недостатъци. Крадем и от завистта им, но никога не пипаме нашата. Нея  пазим, като очите си.

 

… същите, с които вече не можем да се гледаме

В ПАМЕТ НА АЛЕКСАНДЪР АНГЕЛОВ