Валентинизацията – една възможна грешка

Когато се опитвам да погледна глобализацията отстрани, често оставам с впечатлението, че нас сякаш ни е подминала тая чудна и неведома сила даваща успореден тласък на цялото кълбо. Ако не това поне, че грамадната й инерция ни е засегнала съвсем слабо и отчасти. Редица явления и фактори обаче често ме опровергават. Сред тях е неизменно и наличието на  християнския празник „Свети Валентин“на културния ни небосклон. Едно сравнително късно явление в календара на традиционните ни чествания и поради което, все още смътно, не добре познато, както и недотам осмислено струва ми се. Поради съвпадането му в годишника с обредното честване на българският Трифон Зарезан на 14 февруари, съвсем в реда на нещата е, да направя няколко произволни и недотам такива паралела.

Появил се успоредно с големия отлив от българското село и в зората на прехода, празникът „Свети Валентин“ сякаш непринудено започна да откроява гражданската същност на нашето общество (защо думите гражданската и общество са в Italic и бледнеят вие сами преценете), с което намери своя принос в градската ни митология и традиции. Допреди няма и век, населението на прескъпата ни Родина е обитавало изключително селските райони, като над 85% от хората са се раждали, живеели и умирали на село. В този смисъл градската култура на българина е относително нов феномен с оглед на историческата традиция и не бива да се забравя, че по същата причина тя все още проправя своя път и търси своята форма. Нещо повече, мисля че в известен смисъл е рано да се говори за осъзната гражданственост в общ план, както е рано и да се вниква в нейните устои и дълбочина. Ето защо паралелът между привнесеното и чуждото, който се каня да направя, няма никаква претенция за сериозност и изчерпателност, дори напротив.

И така, когато направим опит да разгледаме двата странно споделящи една и съща дата празници, по нечия незнайна прищявка, тъй като всъщност спрямо православния календар Свети Валентин се чества на 30 юли, стигаме до редица щекотливи затруднения и въпроси, като например:

 

-         Търсено ли е съревнованието между собствено нашата обредност и чуждата ?

-         Кое поражда нуждата да отбелязваме и съпреживяваме принципно непознати за нас и предложени в опаковката на западния свят празници ?

-         Доколко чувстваме и усещаме, като наша една привнесена ритуалност и традиция ?

 

Що се касае до първото питане, отговор би се намерил в следните основания. Съревнованието между нашата обредност и чуждата е не толкова търсено, колкото по-скоро наложено от обстоятелството, че масите вече се усещат, като други хора спрямо местообитанието и  качествено новата житейска ситуация, в която са попаднали. Някакви нови градски хора, чиито живот се обуславя от все по-остра липса на ценности от една страна и потребност от градска обредност и култура, от друга. Защото, съгласете се, ситуацията е такава, че към настоящия момент осемдесетте и пет процента от хората, които до неотдавна са орали ниви и пасли говеда, сега са натъпкани в блокове и са принудени да обживяват чужди за тях среда и пространства. Да живеят по нов и малко привичен за тях начин. Да се държат и общуват спрямо чужди им по същността си правила и норми, към които с поколения трябва да се нагаждат. Тук проблемът касае специфично вътрешното съревнование у човека изразяващо се в дълбоката борба за надмощие между традициите на потеклото и опитите му за усвояване на нова житейска среда и рефлексии.

Относно втория въпрос, отнасящ се до нуждата да съпреживяваме чужди за нас празници, ясно е, че такава естествена нужда няма. Подобни нужди обаче се налагат от медийния диктат, който определя модите и направленията на вкуса, избавяйки обикновения човек от отговорността за избора му, както и от вътрешните му съмнения и несигурност. А е повече от очевидно, че когато е налице такава кратковременна и рязка промяна в начина на живот на един цял народ, страхът и несигурността не липсват. Като добавим и щипка корист, рекламата намира своята роля в руслото на лансирането и снабдяването с необходимите атрибути на лутащите се. И ето валентинизирането се е случило. Шоколади, рози, сърца, картички, сувенири, всичко е пред нас и трябва само да решим кое да купим от безкрайната крайна продуктова гама, за да си спомним за близките на сърцето ни. И докато Трифон Зарезан традиционно ни напомня за идващата пролет, то Свети Валентин от своя страна ни подтиква да излезем от типично градската си анонимност, напомняйки ни обредно за другите. Така на четиринадесети ставаме неволна жертва на насаденото ни полуфабрикатно чувство, че през този ден сме по-добри, по-сърдечни и абсурдното – че се обичаме повече от обикновено.

Третият въпрос отнасящ се до това, колко чувстваме и разбираме, като наша привнесената ритуалност и традиция на Свети Валентин, то струва ми се, че следното обяснение би било правдоподобно. В ролята си на непрестанно догонващи, за пореден път се превръщаме в жертва на чужд интерес и подбуди. В стремежа си да бъдем в крак с времето, с новото и чуждото, губим големи части от собствената си идентичност, ставайки лесна мишена за един или друг корпоративен интерес. И така без ни най-малко да чувстваме, като близки подобни традиции, но в стремежа си да бъдем модерни, така се овалентинчваме, че ако вече не сме, то сме на път да се изгубим напълно. А, че поредния повод за напиване е налице, е вън от съмнение, но че разбираме подобно честване, като наше, не е. Работата е там, че бягството от познатото, утвърденото и традиционното е неминуемо свързано с дълго лутане в непозната територия, криещо коварния риск от обезличаване. Отдалечаването на българина от селото бележи своите проблемни моменти във всяка насока на битието. И ако все пак сме решили самоотвержено  да се опиваме от чуждата ритуалност и съдържание, то нека имаме едно наум, защото еликсира може да се окаже течност за чистачки.