Двайсет години с ДАРИК

Дарик в моята биография

В зората на прехода, когато Дарик тръгна бях на шестнайсет. На тази възраст единственото, което ме интересуваше от радио ефира беше музиката, а тази която ми беше любима и близка звучеше само на вълните на „Дарик“ и „Тангра“. Така започнах да слушам любимото си радио, като времето показа, че изборът ми не е бил погрешен. Разбира се примера, който имах вкъщи също оказа своята несъмнена роля, а у нас никога не се е слушало друго освен Дарик. Майка ми, заради коментарните предавания и анализите, а баща ми, заради преките предавания на мачове и всякакви други спортни събития.

Мина се време, взех да пораствам, а в българския ефир непрестанно се появяваха и изчезваха всякакви медии, телевизии, радиа, вестници, списания, дори сайтове. За съжаление много от тях останаха в историята само с примерите за това как не се прави медия. Дарик пък, тъкмо напротив, растеше заедно с мен, започвайки да набира своята инерция, да утвърждава своята роля на фактор и реално явление на родния медиен хоризонт. Безпристрастната медия на демокрацията в негово лице, бавно и полека намираше своята форма и съдържание, за да се превърне в това, което е днес. Модел и еталон за нашия медиен, човешки, а защо не и духовен кръгозор. Във връзка с това, понякога се чудя как успяха да се съхранят тези хора, които го правеха. Чест им прави, че нито за миг не се подведоха, не тръгнаха по грешен път, не залитнаха в чалгата на прехода или в някое друго неведомо, смътно и несъстоятелно направление, каквито имаше и има много.

Завърших училище и влязох в казармата. И не щеш ли в една януарска нощ на пост, случаят ме завари съвсем неподготвен в една будка, притиснал близо до гърдите си малкото портативно радио, по което слушах естествено Дарик. Бе настъпила Виденовата зима. Беше нощта на десети срещу единадесети януари, а там отвъд оградата на поделението, на площада пред парламента се разиграваха събитията, оставили неизличим отпечатък не само в моята, но и в националната памет и история на България. Случаят определи  абсурдното положение  да се намирам (образно казано) от едната страна на барикадата, знаейки, че родителите, приятелите и близките ми са от другата. Сърцето ми щеше да се пръсне докато висях в онази кабина, безпомощен да направя каквото и да е било, и  добре че слушах преките предавания на Дарик от площада, за да не полудея, като ако не друго, поне бях в течение благодарение на самоотвержените и повече от саможертвени включвания на журналистите от Дарик. Не зная какво бих сторил тогава, ако нямах  възможността да съм в течение на онези събития и случващото се тогава…

 

И така, уволних се, влязох в университета, след това започнах работа и живота ми потече в естественото си русло. Дори в един момент през 2003г., някъде около десетгодишнината на Дарик, направих няколко опита да започна да работя в радио, но още първия път така се уплаших, чувайки собствения си глас, като гост в едно живо предаване по Хоризонт, че разочаровано се отказах, макар все още да не съм изоставил изцяло тази си амбиция. Но да не задълбавам за срещите си с различни неуспехи.

 

Причината за това писане е двадесетгодишнината на Дарик, радиото, което продължава да ни среща с важни, ценни, стойностни, интересни, истински и обикновени хора. С проблемите и темите на деня, седмицата, годината, историята и живота, който тече и се случва около нас. Пряко от площада, от улицата или от стадиона, винаги първо на точното място и в правилното време, Дарик сякаш допринесе за това да се съхраним и бъдем повече.

 

Честит юбилей Дарик, с теб света ми е по-смислен, светъл и поносим!

 

Вместо да ви пожелавам нещо, ще споделя само това, че драскотината, с която баща ми беше отбелязал къде е честота ви на скалата, на старото радио в кухнята, личи ясно и все още указва вярната честота. Останете и бъдете винаги радиото на хората в тази объркана, оскотяла, обедняла, ожадняла, огладняла и оглупяла, но единствена и неповторима наша България.