Двайсет години с ДАРИК

Дарик в моята биография

В зората на прехода, когато Дарик тръгна бях на шестнайсет. На тази възраст единственото, което ме интересуваше от радио ефира беше музиката, а тази която ми беше любима и близка звучеше само на вълните на „Дарик“ и „Тангра“. Така започнах да слушам любимото си радио, като времето показа, че изборът ми не е бил погрешен. Разбира се примера, който имах вкъщи също оказа своята несъмнена роля, а у нас никога не се е слушало друго освен Дарик. Майка ми, заради коментарните предавания и анализите, а баща ми, заради преките предавания на мачове и всякакви други спортни събития.

Мина се време, взех да пораствам, а в българския ефир непрестанно се появяваха и изчезваха всякакви медии, телевизии, радиа, вестници, списания, дори сайтове. За съжаление много от тях останаха в историята само с примерите за това как не се прави медия. Дарик пък, тъкмо напротив, растеше заедно с мен, започвайки да набира своята инерция, да утвърждава своята роля на фактор и реално явление на родния медиен хоризонт. Безпристрастната медия на демокрацията в негово лице, бавно и полека намираше своята форма и съдържание, за да се превърне в това, което е днес. Модел и еталон за нашия медиен, човешки, а защо не и духовен кръгозор. Във връзка с това, понякога се чудя как успяха да се съхранят тези хора, които го правеха. Чест им прави, че нито за миг не се подведоха, не тръгнаха по грешен път, не залитнаха в чалгата на прехода или в някое друго неведомо, смътно и несъстоятелно направление, каквито имаше и има много.

Завърших училище и влязох в казармата. И не щеш ли в една януарска нощ на пост, случаят ме завари съвсем неподготвен в една будка, притиснал близо до гърдите си малкото портативно радио, по което слушах естествено Дарик. Бе настъпила Виденовата зима. Беше нощта на десети срещу единадесети януари, а там отвъд оградата на поделението, на площада пред парламента се разиграваха събитията, оставили неизличим отпечатък не само в моята, но и в националната памет и история на България. Случаят определи  абсурдното положение  да се намирам (образно казано) от едната страна на барикадата, знаейки, че родителите, приятелите и близките ми са от другата. Сърцето ми щеше да се пръсне докато висях в онази кабина, безпомощен да направя каквото и да е било, и  добре че слушах преките предавания на Дарик от площада, за да не полудея, като ако не друго, поне бях в течение благодарение на самоотвержените и повече от саможертвени включвания на журналистите от Дарик. Не зная какво бих сторил тогава, ако нямах  възможността да съм в течение на онези събития и случващото се тогава…

 

И така, уволних се, влязох в университета, след това започнах работа и живота ми потече в естественото си русло. Дори в един момент през 2003г., някъде около десетгодишнината на Дарик, направих няколко опита да започна да работя в радио, но още първия път така се уплаших, чувайки собствения си глас, като гост в едно живо предаване по Хоризонт, че разочаровано се отказах, макар все още да не съм изоставил изцяло тази си амбиция. Но да не задълбавам за срещите си с различни неуспехи.

 

Причината за това писане е двадесетгодишнината на Дарик, радиото, което продължава да ни среща с важни, ценни, стойностни, интересни, истински и обикновени хора. С проблемите и темите на деня, седмицата, годината, историята и живота, който тече и се случва около нас. Пряко от площада, от улицата или от стадиона, винаги първо на точното място и в правилното време, Дарик сякаш допринесе за това да се съхраним и бъдем повече.

 

Честит юбилей Дарик, с теб света ми е по-смислен, светъл и поносим!

 

Вместо да ви пожелавам нещо, ще споделя само това, че драскотината, с която баща ми беше отбелязал къде е честота ви на скалата, на старото радио в кухнята, личи ясно и все още указва вярната честота. Останете и бъдете винаги радиото на хората в тази объркана, оскотяла, обедняла, ожадняла, огладняла и оглупяла, но единствена и неповторима наша България.

Размисли по никое време или евала кадем-суратлъ

Неделен ленив следобед. Наоколо не се случва нищо съществено, освен може би това, че готвя опит за покушение срещу постния гювеч, къкрещ обречено във фурната. Ако и вие сте в сходна ситуация не му мислете много, действайте! В най-лошия случай присъдата на стомаха ви ще бъде 30 минути - ефективно в тоалетната заради повечкото люто.

За себе си не намерих сериозни основания да коментирам в социалната мрежа актьорската игра на „Сокола“, макар мнозина да го удостоиха с тази търсена чест. И все пак...

По Дарик, в „Киното в мен“ си спомниха с носталгия за стереотипа на екшън героя от осемдесетте, който, както със сигурност вярвам не сте забравили, все още беше обикновен човек, бил той полицай, учен, онеправдан или просто ядосан. Всичко това на фона на днешните, настоящи супергерои, които не грешат в своето съвършенство и не бъркат в цялото си перфекционистично съществуване на идеални образи. Да де, но не съвсем. Явно, че носталгията не гнети само споменатите радио водещи, но и някои от настоящите представители на политическия елит в лицето на определени движения от етнически тип.

Кадемсуратлията намери подобаващ завършек на своето лидерство, с което тепърва ще разбираме, какво точно е целял и възнамерявал да постигне. Важното е друго. Ако приемем, че това е краят на една сериозна политическа кариера, белязала с присъствието си целия български преход, (като много се изкушавам да сложа преход в кавички, но очевидно не го правя с надеждата, че все пак някъде нещо се случва с положителен знак), то подобен жалък фарс, не й отива за финал.

Пиша това защото мисля, че макар времето да е единствения безпристрастен съдник на тези събития, ние съвременниците им няма как да ги подминем с лека ръка, неизменно съпоставяйки волно или неволно случващото се навред. В светлината на така отминалата странна по характера на вече описаното събота, нека да напомня и за още една случка от изминалата седмица, свидетелство за това, че в света нещата се случват или в духа на мъжеството, или в този на липсата му.

Един друг знаменит и знаков образ, само че от лоното на спортния свят, събра кураж, доблест и сили, за да излезе пред света и да заяви, че е лъгал, играейки нечестно множество пъти в своята кариера, отредила му легендарно  място в колоезденето. Така станахме свидетели на един друг тип завършек на бляскава кариера, макар и от не български тип. По този начин дори и в отново режисирания, и  може би донякъде срамен край, скромността, доблестта и правотата все пак намират своята тежест, форма и доказателства…

 

За жалост подобни синдроми не са присъщи на нашата действителност, отношения и възприятия. Макар и сляпо да вярвам, че това ще се промени някой ден, доста има да почакаме. Жалко наистина, но каквото сме си надробили, това ще сърбаме. Добър апетит!

...отчаяна от чая

Поканен бе на чай

човекът от лъжата,

по земен обичай

и на удобна дата,

и тя му заговори

за някакви неща,

които му се сториха

по-тъмни от нощта,

в която бе започнал

без свян да се диви,

живеещ реципрочно

на своите беди,

на своите неволи

и ежедневен страх,

на жалките си роли

и честия си грях.

Започнал бе да смята

подведен, заблуден,

че гост е на лъжата,

и че е в неин плен,

че бялото е черно,

че кукла на конци

е станал той модерна,

а своите отци,

предал е и излъгал,

забравил, заклеймил,

и правещ го недъгав

хомотът му е мил…

*

Престанал бе да слуша

лъжата как опява,

дошло му бе до гуша

и взе да се съмнява,

без жар и уговорка

и по внезапен план,

наивният бърборко

попаднал във капан,

накрая се усети

и за да сложи край,

изля чая в лицето

на старата лъжа.

И тук във крайна сметка,

макар и най-накрая,

лъжата-марионетка,

опари се от чая!

 

…отказа се от него,

    отчая се от чая.



Аз съм...

Този стих е посвещение на

моя приятел Иван Иванов

по случай Ивановден!
(поместването му в блога
стана възможно с неговото
съгласие за това, подаръка
за имения му ден да стане
достояние на по-широка публика!)

 

 

Прочети ме няма страшно,

аз съм твоя кратък стих

и във времето сегашно,

да те плаша аз не бих.

 

Аз съм малък и живея

тук докато ме четеш,

днес аз карам те да грееш,

утре сляпо да кълнеш.

 

Аз съм мнимо разнолик

и съм смислова кохезия,

днес съм шепот,утре вик

-хоросанът на амнезията.

 

Прочети ме, давай смело,

погълни ме с поглед сам,

аз съм само мекотело,

горест,радост,смисъл, срам.

Сатирично безработен у дома

 

 

Откак не работя следят ме изкъсо

и с погледи строги ме срещат комшиите,

наглеждат ме зорко сега от дома си,

да бягам не мога, те мои съдии са.

 

Едвам съм си плащал бил тока и сметките,

стоял съм си вкъщи, говорят, четял съм,

излязъл таман, ме одумват съседките

и все по-намръщен съм бил, възгордял се.

 

И все по-непонятен съм ставал, странял съм,

такъв един никакъв, странен и тих,

без работа с месеци сам застоял се,

незнаейки, срам, че в ръце съм добри.

 

С очакване, с трепет, с надежда ме питат

-намери ли нещо, отново цани ли се!?

Възпитано мил всеки път се отчитам,

че търся горещо, запълвайки дните си.



вместо – ЧНГ

Все едно не е било…

Днес е втори януари, втория ден от започналата година и първия работен. Оглеждайки се в уморените лица навън, с възхита установявам за пореден път, че ние хората сме чудна работа. Когато се взра внимателно в нечий лик, в някое неволно движение, в някоя случайна гримаса или в някоя изпусната дума, отново и отново се натъквам на добре познатата сива и лепкава  досадна рутина, в която понастоящем съществуваме. Онази, която безвъзвратно определя, както делника, така и празника ни. Започнала е нова година. Изпратили сме старата и изпълнени с нови очаквания уморено повдигаме очи, гледайки напред в онова бъдеще, което в надеждите на романтичната ни представа все така вярваме, че не ще зависи само от нас.

Изцедени от положените усилия да протечем, като глътката шампанско в гърлата ни и прецеждайки се през онзи вълшебен мундщук на  празничното очакване в дванадесетия час на 31-ви, се събуждаме с главоболие в лоното на някакво ново/старо смътно очакване за жадуваната неясна промяна, която все чакаме да дойде отвън. След поредната равносметка обаче разбираме, че единственото, което се е случило е, че сме изпратили само някакво число. Някаква цифрова фикция - бележита проява на вселенската ни несъстоятелност. Някаква толкова невзрачна относителност касаеща единствено неуморните ни стремежи да поставяме рамки на света около нас и  да делим и определяме,като поставяме етикети на всичко. Изтощени от дългия маратон на декемврийските угощения, все още отърсваме уморено глава назад, само за да видим безсмислието на отминалия гуляй, удобен повод да поразмътим и така обърканите си мисли, настроения и нагласи. Опитвайки да вникнем в същината на отминалото честване, не откриваме празника, останали с кухото съмнение, че сякаш не е било. Неспособни да видим в дълбочина поради липсата на такава, оставаме в естественото състояние на безпомощно недоумение, питайки сами себе си – за какво беше всичко това!? В ехото на все още неотшумелия празничен бумтеж и изтръпнали от мнимата приповдигнатост и халосни емоции, неубедени в смисъла на гръмкото посрещане, се чувстваме неволно въвлечени в поредния - много шум за нищо.

Обезоръжени, най-вече емоционално, но и финансово и смислово, продължаваме да търсим основанията си в нечии чужди традиции, шаблони и разбирания, в които не си правим труда да вникваме.
Изправени пред суровата присъда на делника и приятно изнемощели от празниците, днес отново се изправяме пред старите добре познати предизвикателства на съществуването си.
Навити  и убедени, че си е струвало и позовали се на рекламната легитимност на прясно отминалото честване, сега продължаваме напред с приятния махмурлук от радостта, че ако не друго, то поне засега себепоклонството ни не е застрашено. Скрити зад традиционното и поздравяващи се с поредното - „за много години“, ненакърними продължаваме да търсим у другия  разбирането и съпричастността, от които се нуждаем, за да оправдаем както себе си, така и делника и празника си.