вместо – ЧНГ

Все едно не е било…

Днес е втори януари, втория ден от започналата година и първия работен. Оглеждайки се в уморените лица навън, с възхита установявам за пореден път, че ние хората сме чудна работа. Когато се взра внимателно в нечий лик, в някое неволно движение, в някоя случайна гримаса или в някоя изпусната дума, отново и отново се натъквам на добре познатата сива и лепкава  досадна рутина, в която понастоящем съществуваме. Онази, която безвъзвратно определя, както делника, така и празника ни. Започнала е нова година. Изпратили сме старата и изпълнени с нови очаквания уморено повдигаме очи, гледайки напред в онова бъдеще, което в надеждите на романтичната ни представа все така вярваме, че не ще зависи само от нас.

Изцедени от положените усилия да протечем, като глътката шампанско в гърлата ни и прецеждайки се през онзи вълшебен мундщук на  празничното очакване в дванадесетия час на 31-ви, се събуждаме с главоболие в лоното на някакво ново/старо смътно очакване за жадуваната неясна промяна, която все чакаме да дойде отвън. След поредната равносметка обаче разбираме, че единственото, което се е случило е, че сме изпратили само някакво число. Някаква цифрова фикция - бележита проява на вселенската ни несъстоятелност. Някаква толкова невзрачна относителност касаеща единствено неуморните ни стремежи да поставяме рамки на света около нас и  да делим и определяме,като поставяме етикети на всичко. Изтощени от дългия маратон на декемврийските угощения, все още отърсваме уморено глава назад, само за да видим безсмислието на отминалия гуляй, удобен повод да поразмътим и така обърканите си мисли, настроения и нагласи. Опитвайки да вникнем в същината на отминалото честване, не откриваме празника, останали с кухото съмнение, че сякаш не е било. Неспособни да видим в дълбочина поради липсата на такава, оставаме в естественото състояние на безпомощно недоумение, питайки сами себе си – за какво беше всичко това!? В ехото на все още неотшумелия празничен бумтеж и изтръпнали от мнимата приповдигнатост и халосни емоции, неубедени в смисъла на гръмкото посрещане, се чувстваме неволно въвлечени в поредния - много шум за нищо.

Обезоръжени, най-вече емоционално, но и финансово и смислово, продължаваме да търсим основанията си в нечии чужди традиции, шаблони и разбирания, в които не си правим труда да вникваме.
Изправени пред суровата присъда на делника и приятно изнемощели от празниците, днес отново се изправяме пред старите добре познати предизвикателства на съществуването си.
Навити  и убедени, че си е струвало и позовали се на рекламната легитимност на прясно отминалото честване, сега продължаваме напред с приятния махмурлук от радостта, че ако не друго, то поне засега себепоклонството ни не е застрашено. Скрити зад традиционното и поздравяващи се с поредното - „за много години“, ненакърними продължаваме да търсим у другия  разбирането и съпричастността, от които се нуждаем, за да оправдаем както себе си, така и делника и празника си.