Размисли по никое време или евала кадем-суратлъ

Неделен ленив следобед. Наоколо не се случва нищо съществено, освен може би това, че готвя опит за покушение срещу постния гювеч, къкрещ обречено във фурната. Ако и вие сте в сходна ситуация не му мислете много, действайте! В най-лошия случай присъдата на стомаха ви ще бъде 30 минути - ефективно в тоалетната заради повечкото люто.

За себе си не намерих сериозни основания да коментирам в социалната мрежа актьорската игра на „Сокола“, макар мнозина да го удостоиха с тази търсена чест. И все пак...

По Дарик, в „Киното в мен“ си спомниха с носталгия за стереотипа на екшън героя от осемдесетте, който, както със сигурност вярвам не сте забравили, все още беше обикновен човек, бил той полицай, учен, онеправдан или просто ядосан. Всичко това на фона на днешните, настоящи супергерои, които не грешат в своето съвършенство и не бъркат в цялото си перфекционистично съществуване на идеални образи. Да де, но не съвсем. Явно, че носталгията не гнети само споменатите радио водещи, но и някои от настоящите представители на политическия елит в лицето на определени движения от етнически тип.

Кадемсуратлията намери подобаващ завършек на своето лидерство, с което тепърва ще разбираме, какво точно е целял и възнамерявал да постигне. Важното е друго. Ако приемем, че това е краят на една сериозна политическа кариера, белязала с присъствието си целия български преход, (като много се изкушавам да сложа преход в кавички, но очевидно не го правя с надеждата, че все пак някъде нещо се случва с положителен знак), то подобен жалък фарс, не й отива за финал.

Пиша това защото мисля, че макар времето да е единствения безпристрастен съдник на тези събития, ние съвременниците им няма как да ги подминем с лека ръка, неизменно съпоставяйки волно или неволно случващото се навред. В светлината на така отминалата странна по характера на вече описаното събота, нека да напомня и за още една случка от изминалата седмица, свидетелство за това, че в света нещата се случват или в духа на мъжеството, или в този на липсата му.

Един друг знаменит и знаков образ, само че от лоното на спортния свят, събра кураж, доблест и сили, за да излезе пред света и да заяви, че е лъгал, играейки нечестно множество пъти в своята кариера, отредила му легендарно  място в колоезденето. Така станахме свидетели на един друг тип завършек на бляскава кариера, макар и от не български тип. По този начин дори и в отново режисирания, и  може би донякъде срамен край, скромността, доблестта и правотата все пак намират своята тежест, форма и доказателства…

 

За жалост подобни синдроми не са присъщи на нашата действителност, отношения и възприятия. Макар и сляпо да вярвам, че това ще се промени някой ден, доста има да почакаме. Жалко наистина, но каквото сме си надробили, това ще сърбаме. Добър апетит!