Поканен бе на
чай
човекът от
лъжата,
по земен обичай
и на удобна
дата,
и тя му заговори
за някакви неща,
които му се
сториха
по-тъмни от
нощта,
в която бе
започнал
без свян да се
диви,
живеещ
реципрочно
на своите беди,
на своите неволи
и ежедневен
страх,
на жалките си
роли
и честия си
грях.
Започнал бе да
смята
подведен,
заблуден,
че гост е на
лъжата,
и че е в неин
плен,
че бялото е
черно,
че кукла на
конци
е станал той
модерна,
а своите отци,
предал е и
излъгал,
забравил,
заклеймил,
и правещ го
недъгав
хомотът му е мил…
*
Престанал бе да
слуша
лъжата как опява,
дошло му бе до
гуша
и взе да се
съмнява,
без жар и
уговорка
и по внезапен
план,
наивният
бърборко
попаднал във
капан,
накрая се усети
и за да сложи
край,
изля чая в
лицето
на старата лъжа.
И тук във крайна
сметка,
макар и
най-накрая,
лъжата-марионетка,
опари се от чая!
…отказа се от него,
отчая се от чая.
Не знам, но лично на мен това стихче ми стана Любимо :) !
ОтговорИзтриванебива, макар че дотяга от рими :)
Изтриване